Доц. д-р Петър Симеонов Парижков, български поет, учен-книговед, изследовател на българското Възраждане и книжарството, преподавател и общественик, е роден в село Алеково, Община Свищов, през 1944 г. Завършва българска филология в СУ „Климент Охридски’. Работи в Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ) от 1994 г. Ръководител е на катедра „Книга и общество”, както и на издателство „За буквите - О писменехь” към СВУБИТ, главен редактор на ежегодния научен сборник „Трудове на СВУБИТ”, зам.-главен редактор на сп. „Издател” и член на редакционния комитет на в. „За буквите - О писменехь”. Преподава и във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” и в Югозападния университет „Неофит Рилски” в Благоевград. Издал е книгите „Откриване на радия” (стихове, 1975), „Възрожденски книжари” (в съавторство) (1980), „Апостоли на книгата”, (кн. І, 1984; кн. ІІ, 1986), „Отец Матей Преображенски” (1985), „Свищов - книжовен център на Възраждането”, „Родословен знак” (стихове, 2007), „Пияни от оптимизъм” (стихове, 2009), „Дъга” (за деца, 2010). Участва в създаването на „Енциклопедия Българска книга” (2004). Петър Парижков беше сътрудник и приятел на в. „Дунавско дело”. Умира през 2007 г. За него е създаден документалният филм-портрет  „Живот, посветен на книгата и на духовността българска“, представен за първи път пред широката общественост на 23 април 2012 г. Филмът е по идея на дъщерята на Петър Парижков -  Любомира Парижкова (която е и негов режисьор и съсценарист) и представя образа на един достоен българин, родолюбец, възрожденец по дух и дело, човек, посветил живота си на книгата.

Сърцето на Щастливеца е живо!...
 
Пронизано от вражия куршум,
пробито от студеното олово,
тупти сърцето –
непознат Колумб, –
отново,
и отново,
и отново.
 
Не може то да стихне посред път.
Кръвта му неподкупна не изстива.
И щом се целят в неговата гръд, –
сърцето на Щастливеца е живо!
 
Сърцето е печален рицар пак
със своя смях –
горчив и триумфален.
Сърцето е мъдрец или хлапак –
такова е и себе си не жали.
 
То още скита по света широк.
За него няма непозната гара.
И бие то без никакъв порок.
И даже заглушава Ниагара.
 
Сърцето на Алеко е кристал.
И свети,
щом във него лъч попада.
Достойно за куршум и мадригал.
И няма за убийците пощада!
 
Забравени -
те чакат своя час.
А времето лети немилостиво...
 
И щом се цели някой нейде в нас, –
сърцето на Щастливеца е живо!
 
Петър ПАРИЖКОВ

Дунавко дело