За щастието, прогреса и уроците на Щастливеца (Слово по случай 146-та годишнина от рождението на Алеко Константинов) Уважаеми гости, Скъпи съграждани, Алеко Константинов е една от най-светлите личности на българския духовен небосклон. Той е нашето духовно мерило, той е лицето на най-благородната човешка същност, превърнал се е отдавна в икона за непоправимите идеалисти и всички честни хора. Аристократ по дух, демократ по убеждение, отчаян любител на хармонията, той е най-яркият символ на нашия град – град домовина на дарители, художници, поети. Побелелият от снежна красота 13-ти януари 1863 година и посърналият цветен 11 май 1897 година са началото и краят на неговия живот. Свищов и Радилово са ориентирите за един достойно извървян път. Търсейки разковничето за нравствената чистота на Алеко, все се връщаме към неговата изповед – изповед, която ни помага да се докоснем до истинската същност на Щастливеца. Всички помним въпросите и отговорите ….. "Кой е според Вас най-хубавият момент през деня? - Ранна утрин, преди изгрев на слънцето. От кое място Ви е останал най-приятният спомен? - От върха на Айфеловата кула и от Ниагара. В коя страна бихте предпочели да живеете? - България." Помолен във финала да напише някоя мисъл или цитат, смисълът на който одобрява, той споделя: "Щастието е относително и аз съм дошел до убеждението, че цивилизацията не е направила един народ по-щастлив от други: животът сравнително е улучшен, но количественото отношение между доволни и недоволни едва ли се е изменило и едва ли ще се измени…" Трийсетгодишният Алеко, без да е достигнал, така и недостигнал "на попрището жизнено в средата", знае – няма безусловни и абсолютни неща. И собственият му живот го доказва, и цялата същност на световната уредба. Относително е щастието – многолюден дом, майка, баща, сестри…загубва близките си и осиротява. Относително е щастието – въпреки знанията и способностите си е уволняван и трябва да търси начин да живее, без да продава съвестта и идеалите си (свети в съзнанието ми истинският Алеко с думите: "А за мен светът не само, че не знае подобни гадости, но и всъщност ги няма у мен…"). Относително е щастието… В последно време при сблъсъка с постиженията на човешката мисъл, с новите технологии, които безспорно улесняват нашето земно съществуване, се убеждаваме колко прав е бил Алеко, когато е казал, че цивилизацията не е направила хората по-щастливи. Възторжен почитател на човешкия технически гений, изпълнен с непоколебима вяра в прогреса, той все по-отчетливо забелязва, че цивилизацията не носи само прелести. Тревожно бие камбаната в края на 19-ти век, видял, че един свят плува сред мътни вълни и не желае да вземе на борда никой друг, освен Златния телец. Хуманистът не си затваря очите пред факта, че техническият гений може да бъде купен от Круп, за срам на цялото човечество. В лудата надпревара за все повече материално доволство човекът се превръща просто в чарк от някаква огромна и абсурдна машина. С тревога се вглежда в противоречията на света. Изкачва се нагоре с асансьорите на небостъргачите, спуска се в мрачния ад на чикагските кланици, вижда живеещите под мостовете на Темза бездомници, сърцето го боли, когато наблюдава бедните гаврошовци от Хавър. И осъзнава, че няма как да се осъществи формулата "прогрес = щастие". Но оптимистът Алеко, който питае вяра, че даже Бай Ганьо може да се промени, живее с надеждата, че човек може да бъде щастлив. Да, човекът е застрашен от собствените си творения, но неговата духовна, естетическа и нравствена същност може да бъде спасена и запазена, ако носи в себе си чистотата на помислите, ако съхранява изворите на близостта и доверието, ако пази съкровищата на разума и сърцето. Не изгасва Алековата надежда, защото в бурята на житейските превратности греят и лунната нощ в Чепино, и чистите планински езера; защото сред тълпите от байганьовци могат да се срещнат няколко "златни сърца", които да ценят своя смях повече от всички милиони на света. По тесни пътеки над страховити морални бездни, урви и пропасти вървят (убеден е Алеко) съхранените човешки ценности. Цивилизацията не е направила хората по-щастливи, но тя не може да накара нито Алеко, нито идеалистите като него да повярват, че злото е изначално. Може би и днес, и утре няма да се реализира идеята прогресът да носи щастие, но спасение има, защото както твърди и Никос Казандзакис: "Спасението на човека зависи от нещо съвсем малко – от един вик за обич.". От вик на съпричастие. От доброта. В пътеписа "До Чикаго и назад", наблюдавайки човека и неговото поведение, Алеко задава въпроса: "Е, ами кога ще живеем?". Връщайки се в България, той ще зададе друг, не по-малко важен въпрос: "Е, ами КАК ще живеем?". Алеко живя 34 години и достойно отговори на въпроса как трябва да се живее. Ако търсим хармонията и човечността, ако сме проумели уроците на Щастливеца, вече знаем, че не само заради хляба живее човек, че възхищението и съзерцанието са част от нашата природа, че общението с добротата и усмивката е начин на живот, че жаждата за пътешествие е тайно посвещение и привилегия човешка, че трябва да опознаем и изучим България и…да я обичаме. В белотата на Алековия ден рожден поклон пред светлата личност на Щастливеца! Цветанка Костова Учител по български език и литература в ДТГ "Димитър Хадживасилев"