НАГРАДА „НИКОЛАЙ ИСКЪРОВ“
 
Светозар Аврамов
 
Есенен вятър
„Ще дойде вятър. Ще разпръсне дните…“
                                            Николай Искъров
Когато дойде вятър неочакван
и есента в живота ми се спусне,
аз няма да натисна спусъка
и няма да потъна в мрака си.
 
Ще търся тихото крайбрежие,
където ти прелиташ като ангел
и търсиш своето пристанище,
в което искам да се врежа.
 
Разпръснатите дни със теб да минат,
да слушам шепота ти нощен,
да имам нежната ти прошка,
да върнеш моята невинност.
 
А самотата ни със листопада
да отлети самичка във всемира,
защото любовта ни не умира –
дори и пред смъртта е тя преграда.
 
Ще те очаквам още, моя страннице,
да дойдеш в есента красива.
Дори животът ни да си отива –
да бъдем негови избраници!
 
 
ПЪРВА НАГРАДА
 
Христина Главанова
 
Земя за есенни щурци
 
Не за пролет и не от капризна дъждовност допрях
тази тънка черта на зелените дълги полета –
те не искат, но могат когато пристигна при тях
да ме пуснат и с макова нежност да люшнат пердета.
Те са къща, в която щурците са просто деца
не разбрали на нотите трудните стъпки… и кретат
не по стълбица стръмна, по звездните тежки дъна,
неподвластни на жаждата пиеща бавно поета.
Затова щом повее на заника топлия дъх
с белоликия вятър по кожата с галещи пръсти,
ще остана за малко, да мога и аз като тях,
да попитам от песни и стихове как се възкръсва.
Няма никакви тайни, когато земята тъче
на полетата точките бели в букети от лайка
нито зрелите,стиснали шепи зърна класове –
те преливат от нежност на чакаща в тъмното майка.
За да има и пътища с вдянат конец за късмет
ще си метна забрадката бяла – нали ми отива? –
като тънка русаля осъмнала в ранна роса
да се спусна към извора горски с душа-самодива.
Тази толкова топла и лятно зовяща земя
ме повика… и аз ще пристигна, дори да е сетен
този мой необятен и лъхащ на жажда копнеж
да съм тук и да чакам с щурците поредната есен.
Само тук колелото завърта сезони и дни
с тази мелница бяла на камък оставила слънце –
да калява със жега и мъка, сърце да боли;
не боли ли, тогава да тъне и вдън да помръкне…
Не за пролет и не от каприз дъждовеен дойдох,
а да чуя дали и щурците в тревите са будни.
Те са тук! И надпяват със своя сърцат съпровод
най –трептящите струни на всички избродени друми.
 
 
ВТОРА НАГРАДА
 
Росица Бошняшка
 
На дъщеря ми
 
Тя спи и тогава
светът затаява дъха си,
кометите в космоса спират,
камбани заглъхват
и всички петли по земята
насред своя вик занемяват.
 
Тя спи и тогава
сънят се превръща във тайнство,
попива магии и билки,
лекува със шепот
и цялата родова памет
забравя за миг, че е вечна.
 
Спи, моя прекрасна,
дори да се скъса небето
и мрак да погълне звездите,
и всяка една пирамида
да стане на прах,
твоя сън е свещен
като граал, като клетва.
Спи спокойно, без страх,
аз ще бъда до теб,
ще подпирам небето,
ще паля звезди,
ще строя пирамиди неспирно,
щом трябва.
Спи и сънувай
как се ражда светът
и човешкият род е
невинен отново.
 
 
ТРЕТА НАГРАДА
 
Оля Джакова
 
Няколко думи за равновесието
 
По-често трябва
да пътуваме с автобуси –
нощни рейсове на дълги разстояния,
с възможно най-бавните проверки на границите –
за да имаме време да се огледаме
на светлината на уличните лампи
и неоновите табели на крайпътните заведения –
жени с багаж и много грим –
уплашени и много изморени,
деца, които са се научили да мълчат,
мъже,
които не са излизали победители в нито една битка –
хора,
които все по-трудно пазят равновесие,
хора,
които все още пазят равновесие,
защото те крепят света.
 
 
ПООЩРЕНИЯ:
 
Ивелина Радионова
 
Патенце грозно, ще станеш ли лебед?
                            Душата ми е лебед бял…
                           (Не съвсем по Андерсен)
Капва сълза по най-бялата рана…
Патенце грозно, ще станеш ли лебед?
Рано е още, навярно е рано,
с много любов този свят да погледнеш.
Още не знаеш:светът е голям,
колкото зрънце в ръката на ангел.
Лебедов пух разломява и камък,
С нежност щом пада, но още е рано…
Що е то черно не знаеш, нали?
Болката има си свои закони.
Стръмно към прошка върви се в мъгли.
Как да вървиш, щом земята се рони?
Свети звезда в полунощ сред тръстиките.
Твойта звезда ли е, патенце бяло?
Твоите братя ли тайно те викат?
Сън ли е всичко или е реалност?
Патенце грозно, ще имаш ли сили?
Тъмно е! Знаеш ли как се прегръща?
Вечно от сляпост предават най-милите,
и е красиво най-грозното всъщност.
Вярвам във приказки, вярвам все още.
щом слиза обич по сините хребети.
С вяра се случват вълшебствата нощем.
Грозното пате, превръща се в лебед!
 
 
Петя Димитрова
 
Жената на рибаря
Жената на рибаря е самотна,
рисува с водорасли многоточия
и мислите и скитат непорочни
от минало към бъдеще и прочие.
 
Жената на рибаря като риба
мълчи и като сянка сред листата
със облаците светли си намига,
в косите й играе нежен вятър.
 
Жената на рибаря му прощава,
когато той, загърбил тишината
във мрежите си сребърни улавя
русалки и отблясък от луната.
Жената на рибаря просълзена
светулки хваща, след това ги пуска,
навярно тя си спомня друго време,
когато любовта и бе изкуство.
 
Звездите я люлеят в тъмнината,
три крачки до тръстиките отсреща,
тя търси път назад през мрачината,
изкъпан от сълзите и горещи…