Скалните манастири – едно от чудесата на България
Скалните манастири – едно от чудесата на България
Само на час път с автомобил от Свищов се намира едно късче консервирано безвремие, белязано от бог и заредено с космическа енергия. Дали защото е лишено от търговския блясък на съвременната потребителска култура, гротескно проявена и в самоотреклата се с материализма си църква, или защото някогашните ученически екскурзии не включваха в дестинациите си неподвластни на „народната власт” обекти, но това място остана сравнително неизвестно за любителите на природата и опознавателния туризъм.
Според хрониките, в началото на XIII век, в разцвета на Второто българско царство, монахът-исихаст Йоаким заедно с учениците си започнали изграждането на първата черква от Ивановските скални манастири. С времето, трудолюбивите и вярващи монаси малко по малко изградили истински манастирски комплекс, наречен "Св. Архангел Михаил". Освен божията, монасите имали и царската благословия. Свидетелство за това са рисунките на ктиторите Иван Асен ІІ (1218-1241), Иван Александър (1331-1371) и други представители на владетелските семейства. Според някои писания, манастирът е изборът за последен дом на злощастния цар Георги-Тертер I (1280 – 1292), който в края на живота си се замонашил в една от килиите на манастира, където и завършил живота си. Там някъде бил и гробът му.
Много за вярата, някогашния канон и светоусещане може да се види и усети в главната черква в Ивановския манастир - "Света Богородица". Храмът е изсечен на височина 38 м и за да бъде усетена истински тази височина, от отвесната скална стена се подава несигурно балконче. Черквата не е действаща. Входът е платен – 4 лв. (ако нямате привилегията да сте пенсионер, ученик или още едно – две смекчаващи цената обстоятелства). В малката черквица, освен млад и засмен касиер, който срещу съответната сума може да се превъплъти и в гид, има и сергия със сувенири, чието единствено качество е, че не са китайски. До тук обаче свършва евтиното. Стените и тавана на изсечените в скалата помещения са изписани от превъзходната четка на старите български зографи. Сто години преди Леонардо да нарисува Тайната вечеря, неизвестен монах е изрисувал на тавана на скален храм до Иваново библейската сцена на раздялата и предателството. До нея е изписано Преображението господне, картина на която Исус е поставен в геометрична фигура, в която любителите на космическия произход на човека виждат летящ апарат или капсула. Там също са "Влизането в Йерусалим", "Св. Йоан Кръстител", "Страстите Христови", изображения на Апостолите и други светци. В тон с някогашната конюнктура, а също и в благодарност за щедрите дарения, от стените гледат и ликовете на българските царе Иван Асен ІІ и Иван Александър, сякаш за да напомнят, че някога българските държавници са давали, вместо да взимат и са градили, вместо да рушат. Може би заради вярата си.
Именно вярата е това, което е съхранило до нас великолепните стенописи в скалната черква. Някъде през XVI век, дълго след заличаването на Царство България от картата на света, страшно земетресение разлюляло тези места. Дали виждайки поробената си земя, вярата на монасите се била загубила или просто така се случило, но насред храма зейнал разлом. Пътеката, по която мълчаливите исихасти ходили до светото място се сринала в бездната. Цели 400 години скалната черква останала в забвение. Единствено зверове и птици смущавали покоя на божия дом.
Чак в трийсетте години на ХХ век хората се завърнали в черквата. Невероятно, но стенописите и иконите ги очаквали все така ярки и живи. Учени твърдят, че това е защото молейки се, монасите палели восъчни свещи. Изпаренията и димът на восъка образували защитен филм, който е запазил надписите и ги е консервирал за хилядолетие напред. Сигурно е така, но дали към този филм от дим и восък не са примесени и сълзите на посветените на Исус, които гледали от висотата на манастира си как умира един свят и как една просветена и благословена нация потъва в мрака на отчаянието?
Ивановските скални църкви са един от деветте български обекта, включени в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Освен от духовната им сила, посетителят ще бъде запленен и от величието на природата около тях. Остри канари, свирепо впити в небето. Гъсти гори, запазили спомени за отдавна отминали величия и драми, насред закътана, живописна котловина, прорязана от сребърната змия Русенски лом. Картина веднъж мирна и пасторална под топлите лъчи на слънцето, друг път бясна и бушуваща в страшния грохот на бурята или замряла в очакване под дебелия снежен юрган. Дива и непредсказуема.
Едва на десетина километра от паметника – Ивановски манастир се намира действащия Бесарбовски манастир. Единствения у нас действащ скален манастир. Историята на обителта отново води до Второто българско царство. Свидетелство за съществуването му има и в османски данъчен регистър от 1431 година. Наречен е на монахът Димитър Бесарбовски, споменат в паисиевата история, прекарал живота си в него.
До тук обаче свършват средновековните препратки за манастира. Днес той е спретнат, подреден и като че ли създаден за туризъм. Под скалните килии и вградената в камъка камбанария, се доизкосурява голяма манастирска жилищна сграда, която вероятно ще подслонява пътниците срещу съответната сума. Срещу имота, през кротката рекичка е устроен въжен миниферибот, понамирисващ на туристическа атракция, а на отсрещния бряг се кипрят красиви вили.
Животът в манастира през 1937 връща монахът Хрисант. Той построява параклис посветен на Димитър Бесарбовски. Сградата е унищожена при наводнение. Въпреки това отец Хрисант започнал да събира дарения и успял да построи две килии срещу черквата. След неговата смърт през 1961г., за манастира се грижели монах Партений, архимандрит Севастиен, протойерей Йордан Фичев, ставрофорен свещеноиконом Недялко Мавродиев и Минко Казаков. От 1993г. до 1999г. манастира обитавал йеромонах Иларион, а днес игумен е йеромонах Емилиан.
Ивановския и Бесарбовския манастири са две места, които всеки свищовлия или преминаващ в посока Русе пътник трябва задължително да посети. Известно е, че подобни светилища християните издигали на местата на древни езически храмове, които пък на своя страна наследявали още по-древни. Подобни места са наситени с непознати за нас енергии, които хората някога почитали и боготворели. Дори един – два часа прекарани в покой и съзерцание на местата, където своите молитви са редили през вековете безброй монаси и вярващи са лек за душата на днешния човек, откъснат от живата връзка с църквата – природа и обрекъл се на самодостатъчност и бездуховност.
Димитър Спасов
Само на час път с автомобил от Свищов се намира едно късче консервирано безвремие, белязано от бог и заредено с космическа енергия. Дали защото е лишено от търговския блясък на съвременната потребителска култура, гротескно проявена и в самоотреклата се с материализма си църква, или защото някогашните ученически екскурзии не включваха в дестинациите си неподвластни на „народната власт” обекти, но това място остана сравнително неизвестно за любителите на природата и опознавателния туризъм.
Според хрониките, в началото на XIII век, в разцвета на Второто българско царство, монахът-исихаст Йоаким заедно с учениците си започнали изграждането на първата черква от Ивановските скални манастири. С времето, трудолюбивите и вярващи монаси малко по малко изградили истински манастирски комплекс, наречен "Св. Архангел Михаил". Освен божията, монасите имали и царската благословия. Свидетелство за това са рисунките на ктиторите Иван Асен ІІ (1218-1241), Иван Александър (1331-1371) и други представители на владетелските семейства. Според някои писания, манастирът е изборът за последен дом на злощастния цар Георги-Тертер I (1280 – 1292), който в края на живота си се замонашил в една от килиите на манастира, където и завършил живота си. Там някъде бил и гробът му.
Много за вярата, някогашния канон и светоусещане може да се види и усети в главната черква в Ивановския манастир - "Света Богородица". Храмът е изсечен на височина 38 м и за да бъде усетена истински тази височина, от отвесната скална стена се подава несигурно балконче. Черквата не е действаща. Входът е платен – 4 лв. (ако нямате привилегията да сте пенсионер, ученик или още едно – две смекчаващи цената обстоятелства). В малката черквица, освен млад и засмен касиер, който срещу съответната сума може да се превъплъти и в гид, има и сергия със сувенири, чието единствено качество е, че не са китайски. До тук обаче свършва евтиното. Стените и тавана на изсечените в скалата помещения са изписани от превъзходната четка на старите български зографи. Сто години преди Леонардо да нарисува Тайната вечеря, неизвестен монах е изрисувал на тавана на скален храм до Иваново библейската сцена на раздялата и предателството. До нея е изписано Преображението господне, картина на която Исус е поставен в геометрична фигура, в която любителите на космическия произход на човека виждат летящ апарат или капсула. Там също са "Влизането в Йерусалим", "Св. Йоан Кръстител", "Страстите Христови", изображения на Апостолите и други светци. В тон с някогашната конюнктура, а също и в благодарност за щедрите дарения, от стените гледат и ликовете на българските царе Иван Асен ІІ и Иван Александър, сякаш за да напомнят, че някога българските държавници са давали, вместо да взимат и са градили, вместо да рушат. Може би заради вярата си.
Именно вярата е това, което е съхранило до нас великолепните стенописи в скалната черква. Някъде през XVI век, дълго след заличаването на Царство България от картата на света, страшно земетресение разлюляло тези места. Дали виждайки поробената си земя, вярата на монасите се била загубила или просто така се случило, но насред храма зейнал разлом. Пътеката, по която мълчаливите исихасти ходили до светото място се сринала в бездната. Цели 400 години скалната черква останала в забвение. Единствено зверове и птици смущавали покоя на божия дом.
Чак в трийсетте години на ХХ век хората се завърнали в черквата. Невероятно, но стенописите и иконите ги очаквали все така ярки и живи. Учени твърдят, че това е защото молейки се, монасите палели восъчни свещи. Изпаренията и димът на восъка образували защитен филм, който е запазил надписите и ги е консервирал за хилядолетие напред. Сигурно е така, но дали към този филм от дим и восък не са примесени и сълзите на посветените на Исус, които гледали от висотата на манастира си как умира един свят и как една просветена и благословена нация потъва в мрака на отчаянието?
Ивановските скални църкви са един от деветте български обекта, включени в списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО. Освен от духовната им сила, посетителят ще бъде запленен и от величието на природата около тях. Остри канари, свирепо впити в небето. Гъсти гори, запазили спомени за отдавна отминали величия и драми, насред закътана, живописна котловина, прорязана от сребърната змия Русенски лом. Картина веднъж мирна и пасторална под топлите лъчи на слънцето, друг път бясна и бушуваща в страшния грохот на бурята или замряла в очакване под дебелия снежен юрган. Дива и непредсказуема.
Едва на десетина километра от паметника – Ивановски манастир се намира действащия Бесарбовски манастир. Единствения у нас действащ скален манастир. Историята на обителта отново води до Второто българско царство. Свидетелство за съществуването му има и в османски данъчен регистър от 1431 година. Наречен е на монахът Димитър Бесарбовски, споменат в паисиевата история, прекарал живота си в него.
До тук обаче свършват средновековните препратки за манастира. Днес той е спретнат, подреден и като че ли създаден за туризъм. Под скалните килии и вградената в камъка камбанария, се доизкосурява голяма манастирска жилищна сграда, която вероятно ще подслонява пътниците срещу съответната сума. Срещу имота, през кротката рекичка е устроен въжен миниферибот, понамирисващ на туристическа атракция, а на отсрещния бряг се кипрят красиви вили.
Животът в манастира през 1937 връща монахът Хрисант. Той построява параклис посветен на Димитър Бесарбовски. Сградата е унищожена при наводнение. Въпреки това отец Хрисант започнал да събира дарения и успял да построи две килии срещу черквата. След неговата смърт през 1961г., за манастира се грижели монах Партений, архимандрит Севастиен, протойерей Йордан Фичев, ставрофорен свещеноиконом Недялко Мавродиев и Минко Казаков. От 1993г. до 1999г. манастира обитавал йеромонах Иларион, а днес игумен е йеромонах Емилиан.
Ивановския и Бесарбовския манастири са две места, които всеки свищовлия или преминаващ в посока Русе пътник трябва задължително да посети. Известно е, че подобни светилища християните издигали на местата на древни езически храмове, които пък на своя страна наследявали още по-древни. Подобни места са наситени с непознати за нас енергии, които хората някога почитали и боготворели. Дори един – два часа прекарани в покой и съзерцание на местата, където своите молитви са редили през вековете безброй монаси и вярващи са лек за душата на днешния човек, откъснат от живата връзка с църквата – природа и обрекъл се на самодостатъчност и бездуховност.
Димитър Спасов