Отбелязваме 35 години от разрушителното земетресение на 4 март 1977 година
Отбелязваме 35 години от разрушителното земетресение на 4 март 1977 година
В този живот има събития, които хората не могат да забравят докато са живи. Има и неща, които се предават от поколение на поколение и споменът за тях не загасва никога, съхранен от разказите на баби, майки, дядовци и бащи. Едно от тези събития завинаги ще остане в паметта на жителите както на румънските селища отвъд Дунава, така и на пострадалите от катастрофалното земетресение, станало на 4 март 1977 година в българските села и градове. От тях най-пострадал беше Свищов.
Денят е 4 март 1977 г., 21.24 ч. – започва най-убийственото земетресение в историята на България. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра в румънския окръг Вранча, намиращ се в областта Молдова в източните Карпати и безшумно, но коварно раздвижва земята под Свищов. И до ден днешен се спори за броят на загиналите. Според някои те са 114 души, според други – 120. Има и такива, които говорят дори и за близо 250 души. Бедствието от 7,3 степен по скалата на Рихтер трае по-малко от минута, но картината е апокалиптична. Градът потъва в мрак. Свищов е обхванат от масова паника и истерия. Въпреки трагедията и стенанията изпод развалините, из улиците плъпват мародери, които плячкосват в тъмното магазини и опустели домове. Трошат се бензиностанциите, уплашени хора наливат бензин в колите си и бягат.
На четвърти март 1977 година капитан Цветан Петков, офицер от великотърновското поделение на Трудови войски, се прибира вкъщи късно. Назначен е за технически ръководител при полагането на довеждащия тръбопровод на града по трасето от село Вардим до Свищов. Срокът за пускане наближава и се работи на пълни обороти. Вкъщи капитанът вечеря набързо и ляга с книжка в ръка, за да приспи тригодишната си дъщеричка. Дрямката го оборва и той заспива.
Първият трус е вертикален. Момиченцето изпищява. Офицерът скача и взема детето на ръце, извиква жена си и излиза бързо вън. Следващият трус е хоризонтален. Къщите на улицата са стари и започват да поддават. Цепят се стени, падат комини, срива се дуварът на съседния дом. Всички са навън в гробна тишина. Детето изплаква, че му е студено, Цветан влиза за секунди в тъмната къща, взема купчина дрехи и излиза отново навън.
Градът е потънал в тъмнина, токът спира веднага. Цветан пали колата си, качва семейството и тръгва да провери свой братовчед в другия край на Свищов. Излиза пред „Рудметал”. Административната сграда на предприятието се е сринала. Пазачът трепери и не може да обясни дали вътре е имало хора. Петков тръгва по пътя към поделението, до което живее приятелят му. Стига до училище „Алеко Константинов”. Срещу него се е срутил жилищен блок. Заобикаля и стига до адреса, който търси. За щастие там всичко е наред. Тръгва обратно. В апокалиптичната нощ жителите на града са в тъмницата по улиците. Пътят към болницата е затворен, паднало е голямо общежитие. Минава по страничните улички и продължава към „Свилоза”, където в близост са настанени трудоваците под негово командване. Войниците, уплашени и незнаещи какво става, са скупчени на малкия плац. Дежурният офицер е тръгнал към града, за да види какво става със семейството му. Капитан Петков нарежда на войниците да запалят печката в общото помещение и оставя семейството си там. Строява личния състав и ги повежда към автогарата на „Свилоза”. Там има три автобуса с дежурни водачи, качва войниците в два от тях и тръгват към падналото общежитие. Решава, че там ще е по-полезен, защото другият паднал блок е до сами градското военно поделение. В мрака от руините се чуват стенания и звук от включени на батерии транзистори. Капитанът разставя постове, които да пазят от мародерите, и започва спасителни дейности. На мястото няма никой друг. Милицията чака разпореждания от свиканото събрание на градския комитет на партията, а връзка с останалия свят няма. Започва тежка и кървава работа по изваждане на оцелелите. Нервите на няколко войничета не издържат и офицерът е принуден да ги отстрани. Налага се да се вземат тежки решения. Все още живи хора, затиснати под зидове и бетонни плочи, са изоставени, за да може да се помогне на други, където това е възможно без техника. Организацията в тежката нощ е поета единствено от Цветан Петков. Чак на разсъмване се появяват помощници. Започват да идват линейки и милиция.
Цветан не може да отдели спомените един от друг. И сега, 35 години след зловещите събития той не може да говори спокойно за ужасът, който е изживял. Очите му се пълнят със сълзи, а гласът му трепери. Спомня си още, че в един момент от Велико Търново идват още три взвода трудоваци и началник-щаба на поделението му поема командването. Петков и повечето от войниците му остават и през целия следващ ден да помагат. След първите часове живи хора не са извадени от руините. Цветан изпраща познат до дома му, за да му донесе от мазата чифт гумени ботуши. След дългите часове прав краката му са отекли и го болят. Не успява да се събуе и се налага да срежат кубинките му.
Цветан Петков продължава кариерата си в търновското поделение, където се пенсионира като командир на частта. До днес живее в родния на жена си Свищов и държи малко квартално заведение. Не обича да говори за онези дни.
Наскоро началникът на сеизмичната обсерватория в Тимишоара Дан Ръу заяви, че може да се очаква ново опустошително земетресение във Вранча, подобно на това от 1977 г., съобщи информационният сайт Зиаре.
"В района съществува сеизмична активност от 1000 години. През последното столетие се видя, че веднъж на 35 години става едно разрушително земетресение. Така че никой не трябва да се изненадва", заяви Ръу за вестник "Адевърул". Той обаче подчертава, че земетресенията не могат да бъдат предсказвани. "Едно земетресение не може да се предскаже предварително. Има една теория за 21 секунди, но това може да доведе до много повече жертви на паниката и да се окаже всъщност фалшива тревога. Най-важното е да дисциплинираме строителите", подчертава сеизмологът.
Вече 34 години на местата, където някога се издигаха падналите блокове, сега има паметни плочи. Ако сградите бяха все още там, от балконите им щеше да се открива прекрасна гледка към строителната площадка на АЕЦ „Белене”. Централа, която ще направи определени хора много, много богати. Някога, още в началото на деветдесетте, учените излязоха със становище, че мястото е сеизмично опасно и там не трябва да се строи. Това, разбира се, не трогва никого, все пак става дума за пари…
Ганка Иванова
В този живот има събития, които хората не могат да забравят докато са живи. Има и неща, които се предават от поколение на поколение и споменът за тях не загасва никога, съхранен от разказите на баби, майки, дядовци и бащи. Едно от тези събития завинаги ще остане в паметта на жителите както на румънските селища отвъд Дунава, така и на пострадалите от катастрофалното земетресение, станало на 4 март 1977 година в българските села и градове. От тях най-пострадал беше Свищов.
Денят е 4 март 1977 г., 21.24 ч. – започва най-убийственото земетресение в историята на България. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра в румънския окръг Вранча, намиращ се в областта Молдова в източните Карпати и безшумно, но коварно раздвижва земята под Свищов. И до ден днешен се спори за броят на загиналите. Според някои те са 114 души, според други – 120. Има и такива, които говорят дори и за близо 250 души. Бедствието от 7,3 степен по скалата на Рихтер трае по-малко от минута, но картината е апокалиптична. Градът потъва в мрак. Свищов е обхванат от масова паника и истерия. Въпреки трагедията и стенанията изпод развалините, из улиците плъпват мародери, които плячкосват в тъмното магазини и опустели домове. Трошат се бензиностанциите, уплашени хора наливат бензин в колите си и бягат.
На четвърти март 1977 година капитан Цветан Петков, офицер от великотърновското поделение на Трудови войски, се прибира вкъщи късно. Назначен е за технически ръководител при полагането на довеждащия тръбопровод на града по трасето от село Вардим до Свищов. Срокът за пускане наближава и се работи на пълни обороти. Вкъщи капитанът вечеря набързо и ляга с книжка в ръка, за да приспи тригодишната си дъщеричка. Дрямката го оборва и той заспива.
Първият трус е вертикален. Момиченцето изпищява. Офицерът скача и взема детето на ръце, извиква жена си и излиза бързо вън. Следващият трус е хоризонтален. Къщите на улицата са стари и започват да поддават. Цепят се стени, падат комини, срива се дуварът на съседния дом. Всички са навън в гробна тишина. Детето изплаква, че му е студено, Цветан влиза за секунди в тъмната къща, взема купчина дрехи и излиза отново навън.
Градът е потънал в тъмнина, токът спира веднага. Цветан пали колата си, качва семейството и тръгва да провери свой братовчед в другия край на Свищов. Излиза пред „Рудметал”. Административната сграда на предприятието се е сринала. Пазачът трепери и не може да обясни дали вътре е имало хора. Петков тръгва по пътя към поделението, до което живее приятелят му. Стига до училище „Алеко Константинов”. Срещу него се е срутил жилищен блок. Заобикаля и стига до адреса, който търси. За щастие там всичко е наред. Тръгва обратно. В апокалиптичната нощ жителите на града са в тъмницата по улиците. Пътят към болницата е затворен, паднало е голямо общежитие. Минава по страничните улички и продължава към „Свилоза”, където в близост са настанени трудоваците под негово командване. Войниците, уплашени и незнаещи какво става, са скупчени на малкия плац. Дежурният офицер е тръгнал към града, за да види какво става със семейството му. Капитан Петков нарежда на войниците да запалят печката в общото помещение и оставя семейството си там. Строява личния състав и ги повежда към автогарата на „Свилоза”. Там има три автобуса с дежурни водачи, качва войниците в два от тях и тръгват към падналото общежитие. Решава, че там ще е по-полезен, защото другият паднал блок е до сами градското военно поделение. В мрака от руините се чуват стенания и звук от включени на батерии транзистори. Капитанът разставя постове, които да пазят от мародерите, и започва спасителни дейности. На мястото няма никой друг. Милицията чака разпореждания от свиканото събрание на градския комитет на партията, а връзка с останалия свят няма. Започва тежка и кървава работа по изваждане на оцелелите. Нервите на няколко войничета не издържат и офицерът е принуден да ги отстрани. Налага се да се вземат тежки решения. Все още живи хора, затиснати под зидове и бетонни плочи, са изоставени, за да може да се помогне на други, където това е възможно без техника. Организацията в тежката нощ е поета единствено от Цветан Петков. Чак на разсъмване се появяват помощници. Започват да идват линейки и милиция.
Цветан не може да отдели спомените един от друг. И сега, 35 години след зловещите събития той не може да говори спокойно за ужасът, който е изживял. Очите му се пълнят със сълзи, а гласът му трепери. Спомня си още, че в един момент от Велико Търново идват още три взвода трудоваци и началник-щаба на поделението му поема командването. Петков и повечето от войниците му остават и през целия следващ ден да помагат. След първите часове живи хора не са извадени от руините. Цветан изпраща познат до дома му, за да му донесе от мазата чифт гумени ботуши. След дългите часове прав краката му са отекли и го болят. Не успява да се събуе и се налага да срежат кубинките му.
Цветан Петков продължава кариерата си в търновското поделение, където се пенсионира като командир на частта. До днес живее в родния на жена си Свищов и държи малко квартално заведение. Не обича да говори за онези дни.
Наскоро началникът на сеизмичната обсерватория в Тимишоара Дан Ръу заяви, че може да се очаква ново опустошително земетресение във Вранча, подобно на това от 1977 г., съобщи информационният сайт Зиаре.
"В района съществува сеизмична активност от 1000 години. През последното столетие се видя, че веднъж на 35 години става едно разрушително земетресение. Така че никой не трябва да се изненадва", заяви Ръу за вестник "Адевърул". Той обаче подчертава, че земетресенията не могат да бъдат предсказвани. "Едно земетресение не може да се предскаже предварително. Има една теория за 21 секунди, но това може да доведе до много повече жертви на паниката и да се окаже всъщност фалшива тревога. Най-важното е да дисциплинираме строителите", подчертава сеизмологът.
Вече 34 години на местата, където някога се издигаха падналите блокове, сега има паметни плочи. Ако сградите бяха все още там, от балконите им щеше да се открива прекрасна гледка към строителната площадка на АЕЦ „Белене”. Централа, която ще направи определени хора много, много богати. Някога, още в началото на деветдесетте, учените излязоха със становище, че мястото е сеизмично опасно и там не трябва да се строи. Това, разбира се, не трогва никого, все пак става дума за пари…
Ганка Иванова