• петък, 15 януари 2010
  • 155 преглеждания

Награденият разказ в международния конкурс "Алеко"

Международна награда "Алеко 2009" Баща ми гастарбайтер Това, дето ще ви разправя, се е случило в едно село източно от река Велика Морава. То и слънцето изгрява от изток, ама в живота много-много не ни е огряло. Най са ни загрети дланите от работа. По цял ден на нивата, а заплатата – колкото да не умрем от глад. Някъде в шестдесетте години излезе на мода да се ходи на работа в Германия. От нашто село отидоха доста, оправиха и себе си, и децата. Ама нашто село беше известно с това, че по времето на войната е дало партизани. Е, говореше се, че ги е дало в самия край на войната, когато германците вече са бягали. Та точно тогава нашите нападнали една изостанала немска групичка, водена от висок немски офицер. Избили ги и ги погребали накуп. Забрави се тази история до момента, в който първият човек от нашто село отиде на работа в Германия. Другите чакаха с нетърпение да се върне: -Какво ще правим в Германия бре, хора? Не дай Боже немците да разберат отнякъде, че сме от това село, дето е партизанско и по време на войната сме изтрепали толкова германци! Като едното нищо ще ни осъдят в техния съд! И после ще започнат едни откопавания на гробове, истории, съд в Хага, ше ни побъркат! Моят баща Живорад много искаше да иде в Германия. Ама само да иде, не да работи. Ако трябва да бъда искрен, той и в село нищо не работеше, ама... Ей така си отиде от тоя свят, с едната мечта барем един път да види Германия. И като умираше, последните му думи бяха: -Дойчланд, Дойчланд! Погребахме татко както си му е редът. Направихме му гробница като на големец, от най-скъпия мрамор. Струваше ни, като да е бил цял живот на работа в Германия и ни е оставил пари. При нас това е обичай – и да имаш, и да нямаш пари, трябва да натъкмиш голяма гробница на близкия човек за оня свят. Колкото и да струва, пък ако ще след това цялото семейство да вие от глад, важното е комшиите да се пукат от яд, а още по-хубаво – цялото село. Това мина и замина. Забравихме за татко. Но преди петнайсетина години си седим пред кръчмата и пием биричка. Гледаме – спира страхотен мерцедес с немски номер и от него слиза един изтупан висок германец, на моите години, и пита знае ли някой немски. Обади се моят кум Златимир. Той двайсет години е работил там, та го знае перфектно. Дойде при нас швабата, поръча ни по още едно и заговори. Златимир превежда. Обясни ни, че по време на войната баща му бил немски офицер. Загинал някъде в нашия край, та тръгнал да открие къде е погребан. Каза, че баща му бил висок човек и извади една стара снимка. Взех я аз и още като я погледнах, ми дойде една страхотна идея. -Златимире, превеждай на швабата каквото ти казвам! Вижте сега, господине! Навремето, когато убили немците, накарали моя баща да ги зарови. Ама той като видял тоя хубав офицер от снимката, решил, че не може да го зарови заедно с обикновените войници. Затова тайно го погребал в нашата семейна гробница. Така го замайвам германеца и го водя на татковия гроб. Той запали свещи, положи цветя, пусна сълзи, бърше се и ме пита чрез Златимир: -Господин Радиша, има ли някакъв начин да пренеса костите на баща си в Германия? Ще ви платя за услугата. -О, това ще ви излезе скъпо! Ние много сме рискували навремето, като сме го погребали в нашата гробница. Не дай Боже някой от селото да ни беше издал на властта! Освен това трябва да се обърнем и към кмета, той пък да пита още по-нагоре... Най-напред кметът каза, че това е невъзможно. Ама немецът като му бутна пачката в ръцете, се съвзе и обясни, че този случай е специфичен и ще направи изключение. После дойде погребалната кола, изкопаха костите на татко, положиха го в скъп чуждестранен ковчег и ги натовариха. Германецът плати за тати 6000 марки. А после ревна от щастие. Така поверих на швабата татковите кокали, за да ги съхранява най-отговорно за вечни времена. Той ни махна за последно от колата с документите, дето си ги плати в селската канцелария за право на пренос на покойника. Махаме му и ние щастливо и радостно след свършената работа. Маха му щастливо и Златимир, щото знае, че си е изработил парите като преводач. Махам му и аз за моите си неща. Щастлив съм и заради баща си. Изпълни му се най-после голямата мечта в живота – хем ще иде в Германия, хем нищо няма да работи. Веселин МИЛИЧЕВИЧ, Сърбия