Първа награда

Все още ли

Все още ли ни чакаш на портите мамо,

все още ли ни чакаш пшеничено бяла

ръцете напукани в изгрев простряла,

в сюита заслушала шестте скъпи чана

тъчеш ли все още сукно за сукмани

поръбваш ли още незарасналите рани

все още ли завръщаш по пладне стадата

белогриви жребци, тънконоги кобили

разкъртили с копита черешовия залез

все още ли във жълто ясно слънчогледово

пастриш обичта си в тънкия си палец

все още ли отцеждаш забрадката си мамо

от наръчи нестихваща и тлееща тъга

все още ли плакнеш менците мамо

с къкрещи спомени и бяла мълва

загърбила смуглите плитки в шевици

насипани с омайниче оранжево в деня

все още ли на писана хурка по пладне

съдбите ни засукваш в безсънна тишина

и квасиш тънката ни жажда с жажда

със прясна изворна от стомната вода

още ли култучиш тътените стари

в душите ни оставили пукнатина

още ли грееш чая на джамала

и бобеца готвиш в глинена тава

преглъщаш ли още пелиновите думи

и лая от куче замяташ ли в земя

още ли ни чакаш на портите мамо

още ли ни носиш по къшей синева

още ли във роклята си отъняла рано

криеш за всички ни трохичка от зора

все още ли ни чакаш на портите мамо.

Гюлшен Алиева, гр. Плевен

Втора награда

Библейски рисунък…

Във ранния час

на свирепата зима

прегърбен, с изтъкан прокъсан шинел,

вървеше старик

със надежда ранима

И поглед – на заем от спящите взел.

Надничаше

в първите срещнати кофи,

В торбичка отбираше изрезки хляб…

„О Господи,

вдигна пакетче картофи:

пак в идните дни ще се чувствам богат“!

Потъна нататък

обектът ми странен

зад снежния вихър изгубих го аз,

но все съзерцавах

навън бездиханен,

как странникът чувах ме пита без глас…

„Вечерята помниш ли

там с ученици,

где с хляб се разчупен Христос?

И с вино,

откърмили вити лозници,

кръвта си на всички предаде за тост?

Защо по Земята

неправда царува,

защо ни е майка и мащеха тя?

Нима ни в сърцата

любов не добрува –

Нима не поднасяме с обич цветя“?

Вън стенеше зимна

зловеща фъртуна –

в стъклото ми пърхаше остър снежец…

„Щастливец си ти,

че със поглед целуна,

в страдалеца – скитник самият светец“

Стоян Михайлов, Търговище

Трета награда

Тъжен залез кърви над гората,

като прясна отворена рана.

П. Пенев, („Пътека“)

Залезът сякаш кърви, като рана дълбока.

Аз сам сама и по пясъка себе си пиша.

Тихо е, тъжно е, празно е…

Болка до болка.

Аз съм изплашена,

временна,

малка,

излишна.

Вечер е.

Край е на ден. И на лятото също.

Чувствам небето над себе си ниско и тежко.

Аз съм сама.

Самотата ли в дом се превръща,

щом разруши онзи, стария, дом от копнежи?

Имам си път, но си нямам любима посока.

Към върховете вървейки…

Дълбаех си бездна.

Като дете си мечтаех да бъда високо,

после разбрах –

на високо е твърде студено.

Днес съм объркана.

Тъмно е.

Сякаш е яма.

Аз съм затворник в отнемащо силите време.

Като дете си мечтаех да бъда голяма.

Да, но светът на големите не е за мене.

Деница Гарелова, София

Поощрения

Тая земя

„Земя, ти имаш хляб и гроб за всички“

Стефан Цанев

Тая земя, напоена с кръвта,

на толкова много момчета,

уморено и гордо търпи,

оглушала от майчини клетви.

Планината поглежда с безбройни очи

и ми вдъхва надежда, макар да мълчи,

че дори след мъглите, след дъжда и студа

планината е също като мене жена.

С много топли прозорци, с много светли мечти,

Която обича, очаква и пак ще прости.

Вероника Иванова, гр. Варна

На столовете черни

На столовете черни,

опрени в сенките,

седяха четирима.

А зад гърба им –

варосана в бяло грапава стена

на къщата стоеше.

В следобеда на лятото

не бяха много думите;

не бяха много и ръцете,

които искаха да се държат.

Година, две или пък повече –

не помня точно –

но столовете, все така потънали

във сенките следобедни

един след друг оставаха като вдовици.

Празни.

Сега съм сам.

Ръката ми напразно търси

ръка да стигне, да погали

и в шепата си топлина да хване.

След малко ще остане празен

и моят стол. Това го знам.

Ще бъде само

единствено стената бяла

и тези столове, за да напомнят

че някога били сме тук

и сме обичали.

Свилен Иванов , гр. Варна