НАГРАДА „НИКОЛАЙ ИСКЪРОВ“
НА ВАЛЕНТИНА СТЕФАНОВА ЙОТОВА
ЗА СТИХОТВОРЕНИЕТО „ПО РЪБА НА МИГА“
 
Тишината е мъдрост, която не съм пожелала.
Не посмях да порасна до сянка и дъх на иглика.
Листопадът горчи от тръпчивия вкус на раздяла.
И понеже си тръгваш, ще бъда безсилна да викам.
 
Прегърни ме, преди да прекрачиш завинаги прага.
Имам още секунда до златния прилив от изток.
Милостиво да можех – почти на мига – да забравя,
че човек се превръща във сянка, щом вече е ничий.
 
Спри да слушаш брътвежа ми, с който отдавна разказвам
как и Бог е самотен сред пищните райски градини.
Вече знам, че ще бъде безкрайно и винаги празно
там, където тайфунът на мойто безсъние мина.
 
Аз съм само въздишка, попила сръбта на тревите.
Паметта им е кратка и често приключва напролет.
Колко звездно просо разпилях, за да търся обител,
без да зная кога е започнал и свършил животът.
 
 
ПЪРВА НАГРАДА
НА АНЕЛИЯ КАМЕНОВА ЯНКОВСКА – СЕНГАЛЕВИЧ
ЗА СТИХОТВОРЕНИЕТО „НОЩЕН ПЕЙЗАЖ“
 
Припламва алено небето, настигнато от своя залез,
преди да изтече напълно в пролуката от светлина.
Отново шапка-невидимка ще си нахлупи планината.
Градът под нея ще мъждука в очакване на утринта.
 
Той каменната си утроба в неясни сенки ще разпръсне.
Ще се смали поне привидно загледан в слепите стъкла.
Стаен, асфалтово безличен, нощта надребно ще отмерва.
По него ще полепва юни с потаен мирис на липа.
 
И време е да спи човекът в удобната си плът загърнат
или до късно да се взира в разголената си душа.
Дали насън, дали наяве към своя ден да се обърне.
Да се намира, да се губи очи в очи със съвестта.
 
Градът въздишката му дебне. Притулва погледа му светъл.
На рамото си го люлее нощта с несбъднат звездопад.
Навярно до полуда влюбен ще търси себе си човекът.
Ще го спаси една светулка или отронена сълза.
 
 
ВТОРА НАГРАДА
НА ЛЪЧЕЗАР ПЕТРОВ СЕЛЯШКИ
ЗА СТИХОТВОРЕНИЕТО „И ДВЕ ПРЕПОЛОВЕНИ ЧАШИ“
 
                                  В памет на читалищния секретар
                                  и писател Иван Белев
 
Откакто те няма, приятелю,
нищо не се е променило:
същата задимена кръчма –
сцена водевилна,
леговище вълче
на грубо галещата скука;
същите маси – свърталища
на вяли, пепеляви чувства;
същите лица – актьори подлунни-
в агонията на безкрили думи…
И две преполовени чаши –
нашите.
Чакам те да си допием живота,
приятелю. То се знае: Каквото
е било, пак ще бъде…
Чакам те – безразсъдно –
да доразкажеш сюжета горчив
на своя правдив,
животоспасяващ разказ.
Пък после – сметката –
със моето даскалско
и с твойто читалищно
левче – по братски.
Накрая – в различни посоки,
но към еднакво гладните,
еднакво безпощадните
прегръдки на Нощта безока.
Горчи
под песенно небце.
И пак ще заспиш
с отворени очи,
със синкопно
разхлопано
сърце.
И пак ще сънуваш –
дете смълчано -
сиянието на истинските думи.
 
 
 
 
 
 
 
 
 
ТРЕТА НАГРАДА
НА НИКОЛАЙ ПЕТКОВ ДЯЛКОВ
ЗА СТИХОТВОРЕНИЕТО „ПРЕДЕЛ“
 
На майка ми!
 
На жените часът търкулѝ се.
На жените часът е сега.
Като хляб остарял и възкисел,
като мярка за женска тъга.
И стърчат в мойто село вдовици –
верни стражи на стария дом.
Във очите им – крясък на птици.
А усмивките – кражба със взлом.
 
Те дървата така ще нацепят,
че кюмбето ще пее в нощта…
Без минутка на нежност и трепет.
Без момент на любими неща.
Ще развият прилежно бушона,
всички крушки сами ще сменят.
Няма даже сълза да проронят.
Може мъжки да псуват от яд.
 
Ще развържат единствено само
на душата си възела строг,
щом на топлото бабино рамо
легне внук, сякаш легнал е Бог!
Че часът им нечакан.
Вечер стенат стените без мъж.
На жените сълзите са скъпи.
И разказват нашир и надлъж,
Как във моето село жените
овдовеят ли, нямат предел.
 
Но…броят си вдовиците дните
като дни преди чакан разстрел…
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
ДВЕ СПЕЦИАЛНИ НАГРАДИ
 
НА НЕЛИ ХРИСТОВА КОЛАРОВА
ЗА СТИХОТВОРЕНИЕТО „ЗИМНА ПИЕСА“
 
Ще напълниш ли каната с вино, догоре налей –
да прелее брега за душата на мъртъв приятел,
да се слеят в очите сълза и усмивка – елей –
щом разперят над нея снежинките бели обятия!
 
Ти засмей се на прага, изтупай нозете от сняг,
с тънкостенната кана в ръка като пурпурен факел.
Нека трупат се преспи и свири отвън северняк,
приседни – да погледаме заедно този спектакъл:
 
Как облича се с бяла коприна прозрачният съд –
и, преди да предскаже на чашите пълни години,
да усетим дъха му над потната алена гръд
с аромата на слънце и лято, цветя и малини…
 
Като празничен звън на камбана е първият тост,
а в очите ти злачни вълни на лозници се стелят…
Ако песен на птиче долавяш, навярно е кос,
дето в лозето лятос е хранил и гърло и челяд.
 
Гроздобер да е – не е – от каната лее се смях…
По страните ни румени грижи и болки прегарят…
И от всичките песни за обич които изпях,
като есенен грозд ти проблясват очите, Лозарю!
 
Нека пием до дъно и чашите пак напълни!
Да разцъфнат в ръцете ни още два алени мака…
Ако моя сегичка откраднеш, от всички жени
аз съм тази,която с теб сетния сняг ще дочака.
 
Че за миг, ако устни до моите устни допреш,
ще усетиш ти виното как във кръвта ни лудува…
Като огън разпален дъхът ти е млад и горещ…
И недей да затваряш очи, докато ме целуваш!
 
 
НА ЗДРАВКА ПЕТРОВА ХРИСТОВА
ЗА СТИХОТВОРЕНИЕТО „ЕДНИ ДЕН В СВИЩОВ“
/разказва дядо ми/
 

• Да…помня…бях отново у дома…

Завесите изплетени от мама
с внезапен порив вятърът отвя…
Асмата – в слънчев кехлибар обляна…
Упойващ дъх на кипнала шира..
на късни рози…сочни, златни праскови…
В един калейдоскоп се завъртя
градът пред мен и ме помами ласкаво.
 
Със пъстрата пазарна суетня:
Дюкянчета, рибари, кафенета.
Оркестърът невидим оживя –
в камбанен звън хоро „Свищовско“ вплете
жаравата на залеза преля
в следа от кораб, в диплите на Дунава.
В целувки – пламъчета затрептя –
окъпа бледи хризантеми в румено.
 
По калдъръма плисна синкав мрак.
Изтрополиха призрачни файтони.
И „вторият Париж“ възкръсна пак.
Отварят двери приказни салони.
Красавици в тюл, креп де шин, шанжан…
Кокетничат с езика на ветрила,
с изсвирен на пианото романс.
И във феерията на кадрилите.
 
Поканих „с комплимент“ една от тях…
А ти внезапно се събуди: „Дядо!“
Сънувал съм. Две шепи звезден прах –
миражи от недоживяна младост…
Годините отвяха моя свят
сега са други хората… и къщите…
Но оня дъх, упойващ, на шира
И залезът, разискрен в Дунав – същите!...“

--------------------------------------------------------------
Всъщност именно Свищов е бил наричан „малкият Париж“ през ХIX в.и нач. на ХХ в. заради тогавашния си бит и традиции, а пловдивският квартал много по-късно си е присвоил прозвището.