НАГРАДА "НИКОЛАЙ ИСКЪРОВ"

Ще се научим ли някога

Ще се научим ли някога
да бъдем
да знаем
да можем
да обичаме.
 
Запита се на ум поета
взирайки се в лицата на хората,
разминаващи се бързо по улиците.
Виждаше в очите им страх.
Те бягаха…далеч…
А поетът бе седнал
и събираше тъгата.
Знаеше, че тежи повече и от олово дори,
ала пълнеше джобовете си с нея.
За него бе храна-извор и жена,
а за хората – застояло блато.
Спасяваше света си мислеше поета.
 
Ще се научим ли някога
да бъдем
да знаем
да можем
да обичаме. 
 
 
Диана Костадинова Стойкова,
гр. В. Търново

------------------------------------------------- 
 
ПЪРВА НАГРАДА

СКРИТО ДОБРО

Днес стори ли скрито добро,
без да разкажеш на всички?
Доброто остава добро,
когато видели са птичките!
На скитника даде ли хляб,
та с него и Бог да нахраниш?
На плачещ отне ли сълза?
На жаден водица наля ли?
Подаде ли топла ръка
на някой приятел забравен?
Откри ли към Вярата бряг?
Радост - искрица запали ли?
Дари ли утеха една?
Можа ли да вдъхнеш надежда?
Направи ли светъл деня
на бедна душа, безутешна…?
Скритото днешно добро,
ако сърцето ти радва,
ще дойде при тебе само -
твоята скрита награда!
 
 
Даринка Веселинова Петкова,
с. Трудовец, общ. Ботевград


---------------------------------------------- 
 
 
ВТОРА НАГРАДА

КОРСАРЯТ
 
Аз съм корсарят сред белите зими,
сред гневни чукари съм лудо море,
аз съм капчукът с броеница от рими,
а ти си авлигата във стихове.
 
Чакай на прага, все още съм прашен,
все още се кърпя край лунно дере,
сложи си хитона, излез на мегдана
белонога срещни ме с егейско дайре.
 
Разсъни се, ела ечемяна в яшмака,
протегни тънки длани в ръце на корсар,
разплети недопитите чувства от мака,
поднеси ми сонет от Пиер дьо Ронсар.
 
Пристъпи, точа острия нож на съдбата,
презрялото лято сипвам в чаши вино,
пристъпи босонога, не оронвай мълвата,
с месечината идвай, на камилско седло.
 
Приеми ме, корсар от пристанищен кей,
приеми ме – кървящия въглен от клада,
подслони ме в саван от червения брей,
ако можеш, вземи ме, в романтична балада.
 
 
 
Асан Исметов Хаджипехливанов,
гр. Плевен


--------------------------------------------------- 
 
ТРЕТА НАГРАДА

ЖЕНАТА ОТ ГОЛЯМАТА РЕКА
 
Ах, как мирише дунавският пясък…
Мирише на пространство
и една вода,
която носи таен блясък
с ухание
на светеща жена.
 
Не беше като риба. Не - защото
бе гъвкава,
от тъмната страна.
Целуна ме,
погледна ме в окото
и се изплъзна покрай мен - жена.
 
Със люспите си, или със магия,
се гмурна под зелената стена…
Като змия
преди да се навие.
Изгубих те завинаги - жена.
 
Пристанищно, когато всички лодки,
се люшкат обли, сладостно в съня…
Скриптяха
моите синджири мокри
и скърцаха по теб – каква жена!
 
Тя, плува някъде сега, по залез,
във своя речен свят,
с една вина-
за онова,
което в мен подпали
и недоугаси - като жена!
 
 
Пламен Панчев Коцев,
гр. Разград

---------------------------------------------

 
СПЕЦИАЛНА НАГРАДА

ЩАСТЛИВО ЗАВРЪЩАНЕ

Нахлува през фунията на вятъра
лилавият възторг на тлеещ залез,
а дивоглавите стада събират
все още мътните млека неиздоени.
Напират необяздените облаци,
притискат се подплашени
и в стокопитно непокорство тичат.
Прахът попътен е висок,
по устните попива.
Дори пастирът е невидим,
наместо тичащият вятър
с корави пръсти остро ще изсвири.
Щастливо е вървенето накрая –
успява винаги рогато-разпиляното си стадо
да върже в тънка жичка бяла.
Докато млякото на пръски скача,
нощта в зеница боровинкова изгрява.
 
Христина Борисова Главанова,
гр. Севлиево

------------------------------------------ 


СПЕЦИАЛНА НАГРАДА

СВИЩОВСКИ ЛОЗНИЦИ
 
Лозниците се виеха така,
като река от мигове зелени,
като души събрани на тлъка
и спомени от древност споделени.
Отмерваше часовникът любов
и гроздовете спираха дъха си,
лозниците на стария Свищов
на Дунава са точните компаси.
Лозниците – очите на сърце,
смирено молят слънцето за вечност,
протягат към надеждата ръце
и раждат вино-животворна течност.
И аз, готова също за любов,
в лозниците като лоза ще сляза.
И есенно залюбила Свищов,
в сърцата му на хората вляза.
  
Цветелина Маринова Минева,
гр. В. Търново