Свищов, градът на дарителите, винаги е тачил паметта на своите благодетели. Благодарение на тях както никъде другаде у нас, старият ни град е бил оазис на европейска култура и светска просвета във времена на примитивен живот и неграмотност присъщи на изтока и ориента. До ден днешен в Свищов даренията на Ценов, Хадживасилев, Аврамов, Сакелариевич и останалите представители на плеядата дарители формират уникална среда даваща национално самочувствие, европейска идентичност, колкото обогатяваща, толкова и задължаваща съгражданите им. За сградите построени по волята на дарителите се полагат грижи, улици и училища носят имената на благодетелите и просветителите, дали живот и дух на Свищов. Няма град в България, а и извън нея, който да не желае да притежава Стопанската академия, Търговската гимназия, читалището, училищата и черквите, духът на Алеко Константинов, Емануил Васкидович, Янко Мустаков и безбройните им съратници, пропит в старите улици и жълтите страници на книги и учебници, за вехтите дървени рибарски лодки, за някогашната пристанищна скеля и търговските кервани виели се денонощно по прашните пътища. За определението Първи Български – което върви сякаш в комплект с името Свищов, за призраците на римляни, даки, готи и траки бродещи нощем в зелените гори около града...... Свищовлии знаем кои сме и кои сме били. Това ни помага да направим и избора – кои трябва да бъдем. Дали обаче навсякъде и за всички е така? Верни на задълженията си, представители на Фондация "Димитър Хадживасилев" посетиха в Букурещ дома на своя патрон за да подменят паметната плоча, свалена и разбита от вандали. В отсъствие на председателя на фондацията Христо Димов, делегацията оглави заместващия го Стоян Парашкевов, ръководител на дирекция в общинската администрация. Заедно с него за да поставят цвете и запалят свещичка за паметта на Хадживасилев тръгнаха учители от Търговската гимназия, членове на фондацията и представители на медии. Като любезни домакини на събитието се проявиха членовете на Демократичния съюз на българите в Румъния. Потомците на нашите сънародници, намерили втори дом в северната ни съседка се радват на всеки удобен случай за да контактуват с българи. Връзките им със Свищов са силно развити и те са добре познати на градската общественост. Миналата година Алековите дни в града започнаха с представянето на книгата "Свищовски възрожденци в Букурещ" на един от най-авторитетните членове на Демократичния съюз на българите в Румъния Лука Велчов, написана в съавторство с още един член на съюза, Лучия Керчова. Демократичния съюз на българите в Румъния е приемник на съществувалата преди време Културна асоциация на българите в Румъния. Понастоящем в него членуват хора на средна и по-напреднала възраст, като най-младият е на близо 60 г. Българската спора в Румъния е възникнала преди стотици години, но най-силен емигрантския поток на север през Дунава е бил през 60-те, 70-те години на XIX век. В началото на този период наши емигранти изкупуват земеделски земи в близост до Букурещ и се заселват там. Строят се домове, създават се улици и квартали, носещи имената на родните български градове на заселниците. Така в новопостроената част на румънската столица се появяват улици като "Свищов", "Троян" и т.н. Най-голяма е заселническата група от Габрово. Издигнати са български училища, читалища и черкви, играят се български постановки в български театри, заможните ни сънародници заемат най-високи постове в управлението на страната, на български се говори в банките, съдилищата, културните и просветните институции. Всичко това е една стара история, запазена единствено в спомените на няколко старци. Посетителите от Фондация Димитър Хадживасилев и техните домакини се срещнаха при дома на дарителя. Някога красивата и богата къща се намира до сами оживен булевард и е в самото начало на стария български квартал. Изоставена, с неподдържан и буренясал двор, с олющена фасада на която по дупките си личи къде е била захваната предишната плоча, сградата далеч не кореспондира с очакванията на човек, съставил ги под впечатлението от разкоша на свищовската Търговска гимназия. Тягосното чувство пред Хадживасилевата къща обаче е само един лек нюанс към тъгата и гнева които неминуемо обхващат българският турист при една обиколка из "българския" Букурещ. Поради типично балканска липса на координация, плочата която трябваше да бъде закрепена на сградата още не беше пристигнала и групата уплътни времето си като се разходи из някога огласените с българска реч улици. Днес някога българската част на Букурещ представлява призрачен град. Разрушени фасади с мъртви избити прозорци напомнят за старо, отминало благоденствие. Особено неприятен е този изглед за свищовлии, понеже стряскащо напомня на старите свищовски улици. Фасадите сякаш са напълно идентични с тези у дома. На едно място се личат касетъчните прозорци на свищовския съд, на друго покрива на къщата на адвоката Екимов, фризовете на читалището, входа на Търговската гимназия, орнаменти от тук, заемки от там…. виенски стил от времето в което са строени сградите даващи лицето на Свищов, а може би и строени от един и същи майстор… Всичко това е оставено да се разпадне с времето. Улици, по които някога са трополели файтони, където някога Христо Ботев е търчал забързано към печатницата, където Васил Левски е разнасял комитетските архиви, където Раковски и хаджи Димитър са посядали на кафе и са разгръщали днешния вестник, където се е зараждала идеята за организирана съпротива и за освобождение на поробената родина, сега изглеждат като военен пейзаж. Сградата, където някога е заседавал БРЦК и където Левски се е нагърбил с апостолската си дейност вече не съществува и на нейно място се издига сив жилищен блок с изпадаща мазилка. На неговата фасада е прикрепена малка паметна плоча, напомняща, че това е свято за нас място. Колкото и тъжно да е всичко това, все пак е разбираемо, един град живее свой собствен живот и времето в него не може да замръзне. Някога, а може би твърде скоро според нечии сметки и изгоди, там ще се издигат нови жилищни блокове и булеварди, както всъщност и се случва на 4/5 от територията на българската някога част от града. Само че всички тези мисли спират при една гледка, която препълва чашата на търпението. Има едно място в Букурещ с което всеки свързва някогашната емиграция и една личност, която я олицетворява. Личността е Любен Каравелов, а мястото механата от Вазовата повест "Немили – недраги". Именно домът на Каравелов, мястото където е издавал вестниците си "Свобода" и "Независимост", под който в малкото ханче са се събирали хъшовете, чакащи и мечтаещи да преминат отвъд Дунава с пушка в ръка днес е в най-окаяно състояние. Прозорците му са заковани и зазидани. Покрив няма. Мазилка също. Паметната плоча пред него е надраскана, а барелефа на Каравелов липсва. Светиня, позната на всеки ученик в България е унищожена. Каква е активната позиция на законното българско правителство? Пълен пас! Има много неща, които нашите управници ни причиняват и които се правим, че не виждаме. За голяма част от народите по света българското овчедушие и примиренчество е непонятно. Въпреки това обаче, има една граница, която не бива да се прекосява дори и тук при нас. Отвъд тази граница са недосегаемите икони на нацията. Там са пропитите с вино и кръв стихове на Ботев, скъсаните от ходене цървули на Левски, лелеяните идеали на българското възраждане - училището, църквата и читалището. Тези малко на брой ценности явно са трън в нечии очи. Днес не може както при стария режим тези ценности да се задраскат от историята, а помнещите ги и недоволните да бъдат избити и низвергнати. Затова се опитват тихомълком да ги предадат на забравата. Няма ни един от "Лидерите на нацията", който да се чувства комфортно пред простите отчетени от Левски сметки: "За баня с още един другар - 2,20 гроша, за боза - 0,30, за чифте копчета за риза - 4 гроша". Нито пък пред Ботевото "Стига ми тази награда…". Само че когато децата ни кажат, че Левски е футболен клуб в името на който е "моо яко" да се троши и бие, а Ботев са едни "майни", тогава вината не пада върху един или друг премиер, президент, агент или сламен човек, а върху цялата обезличена нация. Фондации като нашата "Димитър Хадживасилев" не могат да направят нищо друго освен да алармират обществото и евентуално някой ден да запалят свещ върху руините на поредната изгубена реликва. Сдружение като това на старите български потомци в Румъния също са безсилни, още повече, че дните им са преброени. След като имотите им са национализирани от комунистите а, училищата им закрити, наскоро и последната българска черква е затворена и дадена на румънското духовенство. Наследниците на тези хора не знаят български и само са чували, че предците им са дошли от някъде другаде. Техните деца няма да знаят и това. Остава за малкото останали паметници да се погрижи държавата ни. Дори не за всички. Дори само за един! За този в който е живял председателя на БРЦК Любен Каравелов и където дрипавите хъшове търсейки дребни монети за чорбица и комат хляб, са мечтали да загинат за свободна България. Сънували са една страна - райска градина, с чешми от които тече мед и масло, населена с хора облечени в сърма и коприна, за вечно веселие, за свобода, мир и за едно мъничко местенце в сърцата на сънародниците им посветено на тези, оставили костите си из Балкана. Е, някои от тях умряха щастливи с тази мисъл. Тези, които не преживяха Гредетин. Свищовската група и румънските им приятели свършиха това за което отидоха. Откриха новата паметна плоча на дома на Димитър Хадживасилев. Нещо повече, сложиха и барелеф на Левски на безличния блок, който се издига на мястото където пред БРЦК той е целунал кинжала и револвера поставени върху библията и е поел към своята Голгота. На връщане обаче задоволство в тях нямаше. Свищовлии знаят как да уважават и почитат героите си. Дали обаче навсякъде и за всички е така? Кой е Димитър Хадживасилев и какво е направил той не е необходимо да се разказва точно на свищовлии. За тези, които все пак не са запознати с личността му ще разкажем неговата историята съвсем накратко. Роден в българският квартал на Букурещ, бъдещият търговец и дарител проговаря първо на български и през целия си живот смята езика ни за свой роден. Баща му е имотен и известен на времето си търговец роден в Свищов на име хаджи Васил. За положението му свидетелства факта, че в неговия дом е подписан свищовският австро-турски мир. Семейството се занимава с търговия с кожи и след като руснаците изгарят Свищов през 1810 г. се заселва в Букурещ заедно с много свои съграждани. Там бащата продължил да се занимава с кожухарство. Там през 1814 г. се родил и малкия Димитър, единствено дете на семейството, ако се изключи една храненица. Младежа получил добро образование и бързо влязъл в семейната търговия, като се специализирал в продажба на по-ценни кожи. За жена си взел българката Александрина Пенчова, но деца нямали. Големият си удар Хадживасилев направил, като оставил кожарския бизнес и започнал да изкупува земи. Богатството му пораснало многократно. Заедно с търговските, Хадживасилев се занимавал с патриотични дела. Доказателство за това е дарението от 240 хиляди златни лева за построяването и издръжката на търговско училище в Свищов. Гарант на дарението станал самият княз Александър Батенберг. Свищовецът Хадживасилев не забравил и втората си родина и направил голямо дарение на румънското книжовно дружество "Атенеум румън". На входа на учреждението благодарните румънци поставили плоча, на която изразили своята признателност към Хадживасилев и Евлоги Георгиев. Димитър Спасов