Да опознаем съседите отвъд Дунава (Едно пътуване до Зимнич и обратно) Ако все още не знаете как изглеждат хората и земите отвъд Дунава, този разказ е тъкмо за Вас. Както знаете, след 1-ви януари 2007 година, и те, и ние, сме част от едно – голямото европейско семейство. Но, за съжаление, има още доста неща, които ни делят от него. На 13 март тази година 17-членна делегация от Свищов, с представители на Общината, учители от училищата и детските градини, и журналисти, се отправихме към румънския град Зимнич по покана на Кметството в града. Поводът беше съвсем европейски – представянето на спечелен от румънската администрация проект по програма ФАР. Тъй като заглавието на проекта, посочено в поканата беше: "Младежите от Зимнич и Свищов пренасят традициите и народните танци, научени от родители, баби и дядовци", Свищовската делегация включваше най-вече учители – хората, които на практика най-много работят с младежите. Денят не беше особено благоприятен за пътуване по Дунава – беше студено, имаше дъжд и силен вятър, но това не помрачи доброто настроение на групата, нито пък я уплаши и за по-малко от половин час – на два курса, с румънско корабче, дружината беше на румънския бряг. За съжаление, времето не беше подходящо за съзерцание и всички пътувахме "на закрито". Служителите на Гранична полиция и от двете страни на реката ни обслужиха много любезно, като изискваха само личните ни карти. Повечето от хората в делегацията ни изобщо не бяха ходили в Зимнич или пък го бяха посещавали преди повече от 20 години, затова с нетърпение очакваха срещата с румънския град и хората му. Тъй като пристанището в Зимнич се намира на около 3 км от града, без транспорт ще ви е необходимо повече от половин час, за да стигнете до центъра. За нас бяха изпратили бус от Кметството – минахме покрай пречиствателната станция за питейна вода (румънците пият вода от Дунава), покрай газопровода (почти всички румънски населени места са газифицирани), покрай лозята на Зимнич. Първата по-солидна сграда в населеното място е тази на местната християнска църква. Румънците са много религиозни хора и във всяко населено място има голяма и хубава църква. Бързо стигнахме центъра на Зимнич и сградата на Кметството, тъй като градът не е голям и всички по-важни сгради са събрани на едно място. Бяхме подранили малко, затова имахме време да се поизсушим и постоплим с горещо кафе, докато пристигнат и румънските участници в събитието. Междувременно трябва да признаем, че и румънците, и ние, не се оправяме много добре помежду си с английския и затова с нас има човек, който говори румънски. След като всички се събраха, в залата дойде и кметът на Зимнич Петре Първу и представянето на проекта започна с приветствие от негова страна. После думата беше дадена на координатора на проекта Марилена Шоймеану. От нея научихме, че идеята е да се представят традициите и танците на двете страни чрез културен обмен и непосредсвени контакти между хората и по-конкретно младежите от Свищов и Зимнич. Група от 30 млади танцьори от Зимнич ще гостува в Свищов и областния град Велико Търново, а група от 30 млади танцьори от Свищов ще се представи в Зимнич и областния град Александрия. Проектът е с продължителност 4 месеца, а стойността му е 49 000 евро. След презентацията за проекта много ентусиазирано говориха и румънските учители, включени в него. Решено беше българската група да посети професионалното училище в Зимнич, за да се запознае с част от децата, включени в проекта и условията, в които учат. Минаваме през единствената главна улица на Зимнич. Междувременно се интересуваме за населението и поминъка. Населението на Зимнич е около 14 400 души, 5 000 от тях са пенсионери, около 2 000 са напуснали града, търсейки работа в други градове и чужбина, около 2 000 са децата. Така активното население остава около 5 000 души. Основно хората са заети в промишлеността – фабриките на местния най-голям бизнесмен Николае, в земеделието и услугите. Стигаме до училището. Разказват ни, че сградата е строена след земетресението през 1977 година и е с много олекотена конструкция. Когато влизаме вътре, с гордост установяваме, че нашите училища са си много по-хубави. Всички сме категорични, че сме много по-напред по отношение на материалната база и подготовката на учениците. Срещаме се с директора на румънското училище. Той ни информира, че в училището учат 640 младежи, които се обучават в три направления – технология и информатика, математика и филология. Това е единственото професионално училище в Зимнич, иначе има 3 други основни училища. Най-интересни в учителската стая са ни дневниците и материалната книга. Румънските ученици се оценяват по 10-балната система. Научаваме още, че учителските заплати тук са около 400 - 500 евро, но за стандарта в Румъния, това не е много. След посещението в училището, по програма, следва официален обяд за делегацията. На път за ресторанта, които също се намира на центъра, минаваме по единствената главна улица и някои от дамите се пъхват набързо в магазините. Тук всичко е по-скъпо, отколкото в България, но не сме сигурни дали е по-качествено. Официалната парична единица е румънската лея, но може да се пазарува и с евро, и с български левове. Едно Евро се равнява на 3, 52 румънски леи, а един лев – на 1,9 леи. Понеже се смята малко трудно на място, местните търговци се опитват да преметнат нашите хора, но неуспешно. Няколко от дамите благополучно си купуват сувенири и бонбони. По време на разходката установяваме още, че минувачите не са много и като цяло животът тук е по-беден от нашия, поне според това как изглеждат хората. Менюто на обяда не се различава особено от нашата кухня. Странно за всички беше сервирането на кафе между салатата и основното ястие, но ни обясниха, че румънците правели така, за да са по-бодри и да не им тежи храната. За наше съжаление, на трапезата нямаше прословутия румънски качамак. По време на обяда, нашите любезни домакини ни помолиха да подпишем финансови документи, посочващи, че за нашата визита са похарчени 3330 евро, с включена нощувка за групата. Така се усвояват европейските пари за развитието на трансграничното ни приятелство. Явно, за разлика от нас, румънските ни приятели си нямат проблеми с Европейската комисия, нито пък им спират пари по програма ФАР. След като и тези формалности са уредени, можем да тръгваме обратно към България, с уговорката, че ни предстои да посрещнем румънска делегация в Свищов в рамките на проекта. Бусът ни отвежда до пристанището, но там ни очаква неприятна изненада – заради силния вятър вече е невъзможно да се върнем по вода в Свищов. Гледаме към отсрещния бряг, към нашия роден Свищов, и в този момент, осъзнаваме каква сериозна преграда помежду ни е Дунава. Решено е, че ще се прибираме с автомобилен транспорт по Дунав мост. Вместо пътуване от 10-тина минути по вода, ще имаме 4 часа път по суша. Връщат ни в Кметството да изчакаме превозното средство, което ще ни вози до Свищов. Докато изчакваме в фоайето на сградата, в близост до централния вход, се натъкваме на нещо любопитно, свързано с нас – тук има агитационно табло "Не на АЕЦ – Белене!". Разбираме, че румънците са много негативно настроени към строежа на централата в Белене. Освен това имат сериозни оплаквания и срещу "Свилоза" АД, която често замърсява въздуха в Зимнич. Най-сетне превозното средство идва и малко сме учудени, че това е микробус и се налага няколко човека да се возят на допълнително поставени столчета между седалките, но явно и това не е проблем в Румъния. Потегляме към дома. Характерно за населените места, покрай които минаваме е едноетажното строителство, може би заради страха от евентуално земетресение и разпределението на къщите основно по протежението на пътя. Още веднъж се убеждаваме, че северната ни съседка е по-назад от нас, или поне това виждат очите ни. На Дунав мост минаваме бързо и без проблеми. От румънската страна плащаме само такса, а от българската - само проверяват документите ни за самоличност. Тук служителят отбелязва, че шофьорът е в много голямо нарушение, като ни превозва с допълнителни столове, но след като обясняваме критичността на ситуацията, той проявява разбиране и продължаваме нататък. Благополучно се прибираме в Свищов след централните новини по Канала. Доста поуморени, се разделяме и поемаме към домовете си, като си казваме, че от вкъщи по-хубаво няма. Разсъждаваме, че да посетиш съседите отвъд Дунава, не е като да отидеш наистина в чужбина, защото всичко, което видяхме ни е толкова близко и познато. Може би това е така, защото преди да сме част от Европа, сме част от Балканите и ние най-добре си се знаем. Да му мислят сега европейците, на които тепърва им предстои да ни опознават! Христина Борисова