Бяха наградени лауреатите в поетичния конкурс "Свищовски лозници 2022"
На 25 септември 2022 г. в Свищов се състоя награждаването на лауреатите в поетичния конкурс „Свищовски лозници“. На камерна сцена при Първо българско читалище бяха връчени наградите на Васил Аврамов от гр. Левски – първо място, Здравка Христова от гр. Русе – второ място и Светлана Андреева от гр. София – трето място. Журито в състав Ваньо Вълчев – председател, Георги Драмбозов, Людмил Симеонов и Стефания Цанкова присъдиха и две специални (поощрителни) награди на Христина Главанова от гр. Севлиево и Иванина Стоева (12 г.) от гр. София.
Ежегодната литературна награда „Златно дунавско перо“ за 2022 година беше връчена на писателя Георги Кушвалиев.
Церемонията по награждаване завърши с представянето на най-новата стихосбирка „Някой разказва“ на свищовския поет Иван Антонов. Представянето направи поетът Кънчо Великов, а за музикалния фон се погрижи Бисера Друмева.
Ето и наградените стихотворения:
ПЪРВА НАГРАДА
ХРАМОВ ПРАЗНИК
Васил Йорданов Аврамов, от гр. Левски
Храмов празник.
Зовящи за служба камбани.
Като ангелски пух – ноемврийски снежец.
Към манастира – тълпи от миряни.
У притвора – вечния просяк слепец.
На педя месалче, край пътя за храма,
Едно слабичко русо момче
предлагаше билки, в Родопа набрани,
с посинели от хладното утро ръце.
Но случи се – лъскаво мощно возило
изръмжа като звяр с мръсна газ и
пришпорено с едиколко си сили,
сергийката бедна прегази.
После някакъв униформен мустак,
довтасал със потна муцуна,
закрещя: „Марш оттука бе, гламав хлапак,
че виж си намазал гумите!“
И момчето си тръгна – покорно и свито,
стиснало в шепа премазани билки.
А крачката му тънички се преплитаха
по калдъръмената настилка.
И само край притвора, там, сред тълпата
простена нечуто и горко слепеца –
съзрял сред гъмжилото зрящи сълзата
На Майката Божия с Младенеца.
ВТОРА НАГРАДА
ПОСЛЕДНИЯТ ЗАРЕЗАНОВЕЦ
Здравка Петрова Христова, гр. Русе
На старците останали по един в родните села,
и на незабравимите свищовски лози – тези отпреди Първата световна война.
Дъгите на нощта ли се пропукаха?
И рукна вино-изгрев между тях
над къщи в глуха самота прихлупени,
с горчива жилка бавно се наля…
Мъртвило? Не, виж! Там прекръстват двора
изкосо две куцукащи следи
и до мъждукащ още жив прозорец
самотен старец масата реди.
Жрец сякаш във олтар на дни изстинали
нацежда вино в обжежен пахар
в самоизмама: „Ех, да би наминали
за празника човек… пък даже звяр…“
От жал изтръпнал изгревът изтече
в пахара и душата му се сля
със виното. То кипна и завлече,
подпали делничната самота.
Отприщи спомени. И по баирите
във чуканите черни полуда
мъзгата. И се змейнаха накипрени
със живи пъпки мъртвите лозя.
И шарен водопад от свидни сенки
възкръснали – сокаците заля.
Пендари лъснаха, звънтяха менци
и на мегдан хоро се завъртя.
И мъртвото му либе непрежалено
излезе и го хвана за ръка
„Ела!“ И се стопиха двама в залеза
към сенките на Райската лоза…
………………………………………………….
Луната леко с бледите си пръсти
на стареца студеното лице
докосна, от пахара го поръси:
„На Зарезан Любимата го взе!“
ТРЕТА НАГРАДА
СВИЩОВСКИ ЛОЗНИЦИ
Светлана Стоянова Андреева – Йонкова, гр. София
Дунава люлее в белите си длани
есенното слънце, времето пълзи…
Греят кехлибари – медени гердани -
и на Бог се кланят майките лози.
Кос ще се обади и пчела ще звънне,
а земята пее, пее за любов…
Бъчвите от жажда в избите ще гръмнат –
празниците с кана идват във Свищов.
Колко много мъдрост в лудостта си носят!
Виното приказва, а кръвта гори!
Времето се спира кротко, без въпроси,
да отпие глътка лозови искрѝ.
Колко много сватби през октомври стават,
че животът вечен да се оплоди!
Светлите лози с небето се венчават,
та напролет рожба пак да се роди.
СПЕЦИАЛНИ НАГРАДИ /ПООЩРЕНИЯ/
ТОДОРОВДЕН
Христина Борисова Главанова, гр. Севлиево
Още малко ще я има тази пряспа белолика…
То се знае – с февруари са си лика и прилика.
Но полека, неусетно се промъква в календара.
Ето, март едва се вижда как пристъпва тук полека.
Стрък иглика из лехите носи радост за човека.
И си казваме с усмивка, че за празник сме готови –
щом и слънцето изгрее, ще дочакаме и Тодор.
Конче мое хвърковато, твоят празник вече чука
за да хукнем с ветровете пак за здраве и сполука.
Ще се метна на седлото! Ти с мънистен наниз ситен
ще отметнеш дълга грива и ще тропнеш със копита –
бърз, напет, красив и силен… Алени пискюли кича
за да може, щом поемем, като вихър да затичаш.
И понеже с гордост носиш славата на хергелето,
знам, че няма да се маеш, щом препуснем през полето.
Виж, след нас препускат други – все решили да са първи,
а кушията се вихри, даже слънце ще надзърне
за да види – що за чудо с тропот, с викове се носи?
Бягат шеметно конете. Няма време за въпроси.
А ездачът на седлото, ниско сведен с теб се слива
и пришпорва те. А ти си сбрал могъщество и сила.
В твоя устрем разпознавам минало и стара слава,
затова и гордостта ни в празника се въплъщава.
Казват, Конският Великден в този ден се отбелязва
затова до късно свети и не бърза да залязва
даже слънцето в небето. Март е, топлина възлиза.
Млад ездач напето язди пременен със бяла риза.
И е хубаво, и светло. Празникът душите пълни.
Като пролетен предвестник радостта ни ще покълне.
ЛОЗИ
Иванина Станимирова Стоева, гр. София, 12 годишна
С допира на времето небето взе да се изпълва с багрите на листопада,
мириса на грозде, тъгата на радостта и играта на листата.
Моментни картини се изпълниха на това небе, небето с толкова много
спомени,
небето над най-реалните истории, небето над лозниците.
Чепка по чепка, листо по листо
и гроздето в изба, едно по едно.
Контраст от нюанси на лилаво до синьо,
и вино червено не е само от жажда тъй силно…
Истории добити
и разкази в глътки,
с вино изпити,
цветове във бутилки
и вечни песни запечатани в коркови тапи.
Зелени, зелени листа,
Живописно зелени
Със толкова много неща,
Които могат те да разкажат…