136 години от Освобождението
За първия ден на сраженията при преминаването на Дунава при Свищов на 15 (27) юни, в дневника на император Александър II, който е на мястото на събитието, четем: „11 ч. 20 мин. заранта...На другата страна мина цялата 14-а дивизия и почна да минува един полк от 9-а дивизия”.
Първата справка, която получава императорът за загубите по време на форсирането е, че не надминават 150 убити и 700 ранени. Данните са били все още предполагаеми, а след войната уточнението ще посочи, че само на 15/27 юни са убити 30 офицери и 782 нижни чинове. В повечето случаи жертвите са резултат на потопяването на понтони заедно с хората, оръжието и конете. В такива случаи по някакво чудо малцина оцеляват. Един от тях е Семьон Лопатин.
Върху понтона, на който е той, попада граната. Плаващото превозно средство е пробито на няколко места и потопено. Над водата остават трима ранени. Да плуват в това състояние им е трудно, но им се усмихва щастието. Успяват да се хванат за една плаваща дъска и да стигнат до острова срещу Вардим – тази суша, която по-късно императорът ще обозначи в своя дневник като „остров на мъртвите”
Светъл лъч обхваща тримата другари, когато се докопват до острова. Но разговорът им е как да продължат и да се спасят. Мислите им са насочени за плуване към румънския бряг. Все още нищо не знаят какво става на българския, там, където е трябвало да десантират руските войски.
Двама от щастливците решават да продължат плуването с дъската. Изтощен, Лопатин остава на острова. Все нещо може да се случи на добро. А не му се иска и да бъде в тежест на другарите си с тежкото раняване.
Шест денонощия Лопатин „пази” безлюдния остров. Гладът и загубата на кръв го омаломощават до припадане. Изгубва и представа за времето. Часовете му се виждат дни, дните – седмици. От време на време се потапя в Дунава, за да облекчи страданията си.
Вече усеща идващата смърт, когато по течението на реката забелязва лодка с хора. Когато приближават на стотина метра, чува руска реч. Болките го измъчват, тялото му е почти неподвижно, но той набира сили и успява да извика за помощ. За щастие, моряците в лодката чуват немощния глас, оглеждат се и се насочват към близката суша. Приближават се още по-близо до острова и на пясъка откриват, че лежи полугол, изтощен, с червясали рани човек. Прави опит, но не може да обясни как е изпаднал в беда, задавя се от умора. Един от групата се вглежда в лицета му и извиква: „Братя земляци, това е Лопатин, Семьон Лопатин...!”
Групата спасители му почистват раните. Обличат го и до вечерта го транспортират до болницата в района на Зимнич.
Към съдбата на този „щастливец” проявява интерес лично императорът. На два пъти посещава лазарета и обнадеждява Лопатин. На третия ден от лечението по препоръка на императора лично главнокомандващият окачва на гърдите на Лопатин Георгиевския кръст.
Случаят подсказва на командването, че този остров трябва да остане под наблюдение. И наистина, като някакъв пристан за довлечените от течението на реката, тук са намерени телата на десетки удавили се руски войници при този исторически десант на освободителите.
Христо ЦЕКОВ
Дунавско дело
Първата справка, която получава императорът за загубите по време на форсирането е, че не надминават 150 убити и 700 ранени. Данните са били все още предполагаеми, а след войната уточнението ще посочи, че само на 15/27 юни са убити 30 офицери и 782 нижни чинове. В повечето случаи жертвите са резултат на потопяването на понтони заедно с хората, оръжието и конете. В такива случаи по някакво чудо малцина оцеляват. Един от тях е Семьон Лопатин.
Върху понтона, на който е той, попада граната. Плаващото превозно средство е пробито на няколко места и потопено. Над водата остават трима ранени. Да плуват в това състояние им е трудно, но им се усмихва щастието. Успяват да се хванат за една плаваща дъска и да стигнат до острова срещу Вардим – тази суша, която по-късно императорът ще обозначи в своя дневник като „остров на мъртвите”
Светъл лъч обхваща тримата другари, когато се докопват до острова. Но разговорът им е как да продължат и да се спасят. Мислите им са насочени за плуване към румънския бряг. Все още нищо не знаят какво става на българския, там, където е трябвало да десантират руските войски.
Двама от щастливците решават да продължат плуването с дъската. Изтощен, Лопатин остава на острова. Все нещо може да се случи на добро. А не му се иска и да бъде в тежест на другарите си с тежкото раняване.
Шест денонощия Лопатин „пази” безлюдния остров. Гладът и загубата на кръв го омаломощават до припадане. Изгубва и представа за времето. Часовете му се виждат дни, дните – седмици. От време на време се потапя в Дунава, за да облекчи страданията си.
Вече усеща идващата смърт, когато по течението на реката забелязва лодка с хора. Когато приближават на стотина метра, чува руска реч. Болките го измъчват, тялото му е почти неподвижно, но той набира сили и успява да извика за помощ. За щастие, моряците в лодката чуват немощния глас, оглеждат се и се насочват към близката суша. Приближават се още по-близо до острова и на пясъка откриват, че лежи полугол, изтощен, с червясали рани човек. Прави опит, но не може да обясни как е изпаднал в беда, задавя се от умора. Един от групата се вглежда в лицета му и извиква: „Братя земляци, това е Лопатин, Семьон Лопатин...!”
Групата спасители му почистват раните. Обличат го и до вечерта го транспортират до болницата в района на Зимнич.
Към съдбата на този „щастливец” проявява интерес лично императорът. На два пъти посещава лазарета и обнадеждява Лопатин. На третия ден от лечението по препоръка на императора лично главнокомандващият окачва на гърдите на Лопатин Георгиевския кръст.
Случаят подсказва на командването, че този остров трябва да остане под наблюдение. И наистина, като някакъв пристан за довлечените от течението на реката, тук са намерени телата на десетки удавили се руски войници при този исторически десант на освободителите.
Христо ЦЕКОВ
Дунавско дело