135 г. от освобождението на Свищов
135 г. от освобождението на Свищов
Много по-рано от времето, когато дядо Славейков изрече пророческото “Кат Русия няма втора...Тя е нашата опора...”, българският народ таеше дълбоко в сърцето си надеждата, че свободата му ще дойде от изток – от страната на легендарните богатири. И тя дойде – дойде на съдбоносните лодки, пълни с руски войници, които преплуваха Дунава при Свищов. И възвестиха началото на нашето избавление.
Руските лодки! Те тръгнаха към оня бряг, за който копнееше всеки хъш, всеки изгнаник българин. Тръгнаха на разсъмване, под пукота на пушки и съсък на гейзери. Преобръщаха ги талази. Тела на простреляни мужици пльосваха тежко в свещената река – бащи, неуспели да кажат “сбогом” на децата си, дошли направо от степта, от тундрата, от тайгата. Градът – прозорец номер едно към свободата, тръпнеше в радостно предчувствие. Идваха освободители. Идваха лодки фантоми – символ на руския дух, на руската сила, пробиваха кръгове пушек, плуваха настъпателно. Те носеха не само барут и братско “ура”, но и ехо от утрешна епопея. Какво биха били без тях Шипка и Шейново? Или редутите по Балкана? Или траншеята в полята на Плевен, където рамо до рамо отбиваха османските пълчища русин и българин? Не бяха ли те предмостие към светлината, потекла от Волга и Дон към довчера поробени села и градчета, към великата гибел на чизмари и даскали, воювали в църкви и училища и горели на клади? Не бяха ли първите, които докоснаха българска пръст и залюляха усмивката на българско цвете?
Обагрени от кръвта на незабравими солдати, водите на Дунава влачеха храбри удавници – понтонна пътека, по която премина руската мощ. “Лодкари”, потъмнели от дългия поход, гребяха с весла от дързост и надежда, превозваха свои другари...
Колко загинаха? Живите вече щурмуваха далечни коти и възвишения. С хляб и сол ги посрещаше земята на Левски, на Ботев бунтовната люлка.
Руските лодки! От тях пукна първата пушка на нашата независимост. От тях започна и най-голямото настъпление, за да бъдат извоювани права за потиснатите и унижените.
Ние помним войниците в тях.
Ние им сплитаме венец от признателност.
И се учим от тях как се воюва за свободата.
Александър МИХАЙЛОВ
Много по-рано от времето, когато дядо Славейков изрече пророческото “Кат Русия няма втора...Тя е нашата опора...”, българският народ таеше дълбоко в сърцето си надеждата, че свободата му ще дойде от изток – от страната на легендарните богатири. И тя дойде – дойде на съдбоносните лодки, пълни с руски войници, които преплуваха Дунава при Свищов. И възвестиха началото на нашето избавление.
Руските лодки! Те тръгнаха към оня бряг, за който копнееше всеки хъш, всеки изгнаник българин. Тръгнаха на разсъмване, под пукота на пушки и съсък на гейзери. Преобръщаха ги талази. Тела на простреляни мужици пльосваха тежко в свещената река – бащи, неуспели да кажат “сбогом” на децата си, дошли направо от степта, от тундрата, от тайгата. Градът – прозорец номер едно към свободата, тръпнеше в радостно предчувствие. Идваха освободители. Идваха лодки фантоми – символ на руския дух, на руската сила, пробиваха кръгове пушек, плуваха настъпателно. Те носеха не само барут и братско “ура”, но и ехо от утрешна епопея. Какво биха били без тях Шипка и Шейново? Или редутите по Балкана? Или траншеята в полята на Плевен, където рамо до рамо отбиваха османските пълчища русин и българин? Не бяха ли те предмостие към светлината, потекла от Волга и Дон към довчера поробени села и градчета, към великата гибел на чизмари и даскали, воювали в църкви и училища и горели на клади? Не бяха ли първите, които докоснаха българска пръст и залюляха усмивката на българско цвете?
Обагрени от кръвта на незабравими солдати, водите на Дунава влачеха храбри удавници – понтонна пътека, по която премина руската мощ. “Лодкари”, потъмнели от дългия поход, гребяха с весла от дързост и надежда, превозваха свои другари...
Колко загинаха? Живите вече щурмуваха далечни коти и възвишения. С хляб и сол ги посрещаше земята на Левски, на Ботев бунтовната люлка.
Руските лодки! От тях пукна първата пушка на нашата независимост. От тях започна и най-голямото настъпление, за да бъдат извоювани права за потиснатите и унижените.
Ние помним войниците в тях.
Ние им сплитаме венец от признателност.
И се учим от тях как се воюва за свободата.
Александър МИХАЙЛОВ